Дайте ми свобода или ми дайте смърт!*

В книгата от 1895 г. на блестящия френски психолог Густав Льобон „Психология на тълпите“ са представени белезите и свойствата на „тълпата“, както и проявленията ѝ сред различните нации. Ученият се опитва да обори широко разпространената и до днес теория, че значимите процеси и събития в историята са ръководени от отделни знаменити личности.

„Не кралете са направили Вартоломеевата нощ, нито религиозните войни, както и терорът не е дело на Робеспиер, Дантон или Сен Жуст. Зад такива събития винаги се открива душата на тълпите“, пише Льобон.

Да добавим „Брекзит“

Към примерите за събития, провокирани от колективния дух на дадена общност от хора, може също толкова естествено да добавим „Брекзит“.

Много е изкушаващо да се прехвърли отговорността за свикването на референдум върху Дейвид Камерън, неефективните преговори – върху Тереза Мей, поддържането на народния гнет срещу Брюксел – на Найджъл Фараж или Борис Джонсън.

Истината е, че всеки един от тях е проекция на достатъчно многоброен нюанс на британската тълпа, която допуска съществуването на изброените лица на политическата сцена, като вкарва поведението им в определен идеологически коловоз.

Можем ли все пак да открием концептуалната матрица на нацията на Великобритания, над която впоследствие е изградена ценностната ѝ система със съпътстващите я разклонения?

Льобон предлага отговор на този въпрос.

„Ако е френска, тълпата държи преди всичко на равенството, ако е английска – на свободата.“

Случайно ли е, че Франция е „полесражението“ на Великата френска революция и че в Париж е гръмнала „първата пушка“ при Пролетта на народите от 1848 г.?

Случайно ли е, че френският президент Еманюел Макрон е един от знаменосците на либерализма, прогресивизма и задълбочаването на интеграцията на държавите членки в Европейския съюз? Нима енергията на протеста на „жълтите жилетки“ не е поддържана от усещането, че икономическите реформи на държавния глава подпомагат богатите за сметка на бедните?

Може да зададем подобни въпроси за британската тълпа, като единствено преместим фокуса от равенството върху свободата.

Случайно ли е, че когато във Великобритания се водят дебати за отдаването на суверенитет на Брюксел, броят на брекзитърите надвишава 50 процента (например преди подписването на Договора от Маастрихт)? Случайно ли е, че Обединеното кралство е договорило т.нар. право на неучастие (opt out) в цели четири сфери на законодателството на ЕС и така може еднолично да преценява с кои от клаузите им да се съобразява?

И, разбира се, случайно ли е, че в страната се провежда референдум за напускане на Европейската икономическа общност (ЕИО) през 1975 г. само две години след като Обединеното кралство става неин член?

Множество грешки

Водачите на кампанията за „оставане“ в ЕС допуснаха множество грешки. Може би най-съществената бе, че позволиха на брекзитърите да наложат своята концепция за свобода.

Така на 23 юни 2016 г. 17,4 милиона британци не гласуваха за „четирите свободи на движение в ЕС“ (хора, услуги, стоки и капитали). Вместо това обаче на практика те подкрепиха първичното възприятие за свобода, което им навява спомени за величието от имперската епоха и ги убеждава да поправят „грешката“ от първия референдум за напускане преди повече от 40 години.

Джонсън е фаворит за поста на Мей

Обединеното кралство е поканено да участва в преговорите за подготвянето на Парижкия договор от 1951 г., който установява Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) през 1952 г. Лондон обаче не взема активно участие при обсъжданията. Великобритания все още вярва, че ще успее да запази мястото си на трета икономика в света, като успешно се съревновава с Европейската икономическа общност, създадена през 1958 г. с влизането в сила на Римските договори. Увереността е продиктувана от възходящото развитие на икономиката след Втората световна война, търгуването с колониите и близките отношения със САЩ.

Аргументите на лидерите на Консервативната и Лейбъристката партия Клемент Атли и Харолд Макмилън, изразени през 1950 г., са на практика неразличими от реториката на твърдите брекзитъри днес като Найджъл Фараж, Борис Джонсън, Джейкъб Рийс-Мог, Доминик Раб и др.

„Ние не сме подготвени да приемем принципа, че най-важните икономически сили на тази държава трябва да бъдат предадени на власт, която е напълно недемократична и която не отговаря пред никого“, казва Клемент Атли.

„Ние няма да позволим на супернационална власт да отнеме работните места на хора от Дърам, Мидландс, Южен Уелс и Шотландия“, заканва се Харолд Макмилън.

В началото на 50-те години бизнесът (защитаван от консерваторите) и работниците (представлявани от лейбъристите) е против присъединяването към паневропейския проект и вярва, че добрите дни на кралството предстоят.

Това обаче се оказва илюзия.

Болният човек на Европа

Суецката криза от 1956 г. е повратен момент в световната история – старите Велики сили (Обединеното кралство и Франция) са принудени от новите Велики сили (САЩ и СССР) да изтеглят войските си от Египет. Това довежда до политически и икономически сътресения и в двете държави.

Франция напуска военните структури на НАТО, а начело на новоучредената Пета република застава героят от двете световни войни – генерал Шарл дьо Гол.

Същевременно Великобритания осъзнава, че не може да разчита на безрезервната подкрепа на Големия брат отвъд Атлантика.

Великобритания получава 1,3 милиарда долара заем, като в замяна се отказва от ключовия канал, който десетилетия наред е символизирал морското надмощие на кралството.

И при двете бивши империи започва нелекият процес по деколонизацията на Африка, докато създадената като контрапункт на ЕИО Европейска асоциация за свободна търговия (ЕАСТ) се оказва недостатъчна, за да обърне икономическия упадък на кралството.

През 1945 г. брутният вътрешен продукт на Великобритания на глава от населението е с 90 процента по-висок от средната стойност за шестте държави основателки; през 1950 г. – с 28 процента; през 1957 г. – 15 процента; през 1967 г. – 6 процента. През 1973 г. БВП на кралството е със 7 процента по-нисък.

Страните от Британската общност осигуряват 48 процента от вноса и 49 на сто от износа към Великобритания през 1954 г. През 1972 г. кралството внася едва 19 процента от стоките си от Британската общност, докато износът се равнява на 20 процента.

Великобритания може да се похвали с 25 процента от световния износ през 1950 г. До края на 50-те обаче Западна Германия, Франция, Япония и Италия успяват да я настигнат.

Париж и Рим основно насърчават възстановяването чрез преки инвестиции в целеви отрасли, докато в Западна Германия най-вече се наблюдава либерализиране на достъпа до кредити чрез национални банки.

За сравнение Лондон оставя частния сектор на произвола на съдбата и продължава да разчита, че износът ще запази равнището си. Производителите инвестират средствата си в повишаване на производителността вместо в модернизацията и развитието на нови технологии.

През 60-те и 70-те години на миналия век Великобритания все по-често е определяна като „болния човек на Европа“.

Присъединяването

Обединеното кралство неуспешно отправя молба за членство в ЕИО през 1963 и 1967 г. И двата пъти Дьо Гол налага вето.

Той обяснява решението си, шокирало както Великобритания, така и останалите държави членки, с твърдението, че „многобройни аспекти на британската икономика – от наложените практики в работата до селското стопанство – правят Великобритания несъвместима с Европа“. Според него кралството също „таи дълбока враждебност“ спрямо общността.

Дьо Гол олицетворява идеята за „Европа на нациите“. Той е твърд противник на отдаването на суверенитет на ЕИО и дори неуспешно предлага плановете „Фуше 1“ и „Фуше 2“, които ограничават правомощията ѝ в полза на нациите.

Според френския президент присъединяването на Великобритания към ЕИО не само ще отслаби влиянието на държавата му в рамките на общността, но и ще отвори врата за потенциално въздействие от страна на Америка.

Дьо Гол пада от власт заради студентските протести в Париж през 1969 г. Едно от първите външнополитически действия на наследилия го Жорж Помпиду е да вдигне ветото от присъединяването на Великобритания. В началото на 70-те години отношенията между Франция и кралството се подобряват.

През 1970 г. лейбъристкото правителство на Харолд Уилсън е заменено от проевропейската Консервативна партия, като министър-председател е най-гласовитият поддръжник на присъединяването към ЕИО – Едуард Хийт, който е близък приятел с Помпиду.

Консерваторите вече са се излекували от „болестното състояние“ от 50-те – принудени са да признаят, че Великобритания вече не е империя и че, след като губи позициите си на пазара в полза на ЕИО, то ще е по-добре да се присъедини към нея.

Лейбъристите обаче са разделени. Евроскептиците се страхуват например от рязкото повишаване на цената на храните съгласно Общата селскостопанска политика, тъй като стоките на пазара на Британската общност са много по-евтини.

На власт обаче е консервативното правителство на Хийт. Уестминстър ратифицира договора за присъединяване на 28 октомври 1971 г. През следващата година последователно Камарата на общините и Камарата на лордовете го одобряват. Кралицата също го подпечатва на 6 октомври 1972 г. На 1 януари 1973 г. Обединеното кралство, Дания и Ирландия официално стават държави членки на ЕИО.

Първият референдум – 1975 г.

През 70-те години приключва възходящият ход на развитие на икономиката на Запада с четирикратното увеличаване на цените на петрола след войната от Кипур от октомври 1973 г.

На британския пазар навлизат евтини стоки от Азия, които довеждат до затварянето на множество местни предприятия.

Инфлацията достига до такива застрашителни размери, че правителството прекратява плановете си за увеличаване на заплатите на работниците от публичния сектор. Това довежда до недоволство от профсъюзите, тъй като заплатите не нарастват със същата скорост като цените на стоките.

В държавата се организират масови протести, като най-гласовити са миньорите, които по това време осигуряват по-голямата част от енергията на страната и притежават влиятелен профсъюз – Националното обединение на миньорите (НУМ). НУМ не се задоволява с предложеното увеличение на заплатите от 16,5 процента, настоява за повишаване с 35 на сто и членовете му гласуват с 81 процента в полза на организирането на национални стачки.

За да се ограничи потреблението на електричество и да се съхранят запасите от въглища, Хийт налага множество строги мерки на 13 декември 1973 г., като сред тях е т.нар. тридневна седмица – търговското потребление на електричество се ограничава до три последователни дни всяка седмица. Всичките телевизионни програми спират да излъчват след 22:30 ч. местно време от януари до март 1974 г.

В крайна сметка на 7 февруари 1974 г. Едуард Хийт е принуден да подаде оставка и предизвиква предсрочни избори.

На власт идва второто лейбъристко правителство на Харолд Уилсън, което увеличава заплатите на миньорите с 29 процента, след което протестите са прекратени.

Победата на лейбъристите притеснява някои от държавите членки на ЕИО. Уилсън лично отправя втората кандидатура за присъединяване към общността през 1967 г. по време на първото му правителство (1964-1970 г.). След като обаче на власт идват консерваторите през 1970 г., той започва да ги критикува, че са направили твърде много отстъпки в преговорите с ЕИО.

На 1 април 1974 г. външният министър Джеймс Калахан призовава за изначално предоговаряне на клаузите в договора за присъединяване. Лейбъристкото правителство се опитва да осигури по-добри условия за членуване в ЕИО, но не желае кралството да напусне общността.

Едно от основните изисквания на Лондон е да се удължи периодът на преференциални условия за внос на захар от Карибите и масло от Нова Зеландия, постигнати по време на преговорите през 1971 г.

Британците също настояват да се намали сумата, която влагат за бюджета на ЕИО. Хийт договаря плавно увеличаване на вноските към общността, докато кралството започне да осигурява 19 процента от бюджета.

Уилсън също желае да се изплащат директни субсидии към малките фермери от по-бедните райони. В крайна сметка той е принуден от по-левите си съпартийци да свика референдум за членуването на Великобритания в общността.

Въпреки недоволството на Франция останалите държави членки имат готовност да направят отстъпки, тъй като вярват, че напускането на Обединеното кралство може да има катастрофални последици за ЕИО. Затова на среща на върха в Париж на 9 и 10 декември 1974 г. Уилсън договаря създаването на Европейски фонд за регионално развитие. На 10 и 11 март 1975 г. в Дъблин Европейският съвет одобрява нов механизъм за финансиране на бюджета, съобразен с британските изисквания.

На 27 март 1975 г. правителството на Уилсън публикува „Бяла книга за резултатите от преговорите“, в която призовава британското население да подкрепи оставането в рамките на ЕИО.

Действията на премиера се оказват ключови – британците виждат, че общността не застрашава държавния суверенитет на Великобритания и че думата на Лондон носи тежест в рамките на ЕИО.

Въпреки разделението сред лейбъристите премиерът и повечето лидери на партията подкрепят кампанията „Да“ (оставане в общността). Той обаче позволява на народните представители от партията му и на седемте министри, които желаят Великобритания да напусне общността, да участват в кампанията „Не“ (напускане на ЕИО).

Кампаниите са разделени на по-малки по размер движения като „Британия в Европа“ (еврофилска) и „Кампания за национален референдум“ (евроскептична).

На 5 юни 1975 г. се провежда първият референдум в историята на Обединеното кралство. Великобритания гласува с „да“ или „не“ на въпроса:

„Мислите ли, че Обединеното кралство трябва да остане в Европейската икономическа общност?“

Поддръжниците за оставане в общността печелят 67,2 процента от подадените гласове (17,4 милиона души), докато брекзитърите – 32,8 на сто (8,4 милиона души).

На изборите са гласували общо 25,8 милиона граждани на Великобритания (64 процента от всички регистрирани гласоподаватели).

В Англия кампанията „Да“ печели с 68,7 процента от вота; в Уелс – с 64,8 процента; в Шотландия – с 58,4 процента, а в Северна Ирландия – с 52,1 процента.

Единствено населението на Шетландските острови и Външните Хебриди гласува за напускане на ЕИО.

Удобният виновник

Това, което брекзитърите от 70-те успяват да постигнат, е, че поставят въпроса за Европа на централно място в националните политически дебати и силно да го идеологизират. „Евроскептицизмът“ придобива междупартиен характер, като дори се появяват нови движения, чиято единствена цел е изкарването на Великобритания от общността, а по-късно от съюза – Партията на независимостта на Обединеното кралство.

Брюксел се превръща в удобния „виновник“ за провалите на представители и на двете големи партии, както и за медиите, много от които през 2016 г. подкрепиха „Брекзит“.

Ще се срещнем ли пак след 30 години?

Британците, които през 2016 г. гласуваха да напуснат ЕС, бяха предимно представители на по-възрастното поколение – тези, които в младежките си години са подкрепили оставането на страната им в рамките на ЕИО.

Това е един от основните аргументи на  брекзитърите – в началото на 70-те британският народ гласува да остане в ЕИО, но 40 години по-късно той знае, че петата икономика в света може и сама да се справи с конкуренти като САЩ, Китай, Япония и вече ЕС.

Уестминстър и Даунинг стрийт, изглежда, не споделят увереността на евроскептиците. Единствената категорична позиция в Камарата на общините е избягването на „твърд Брекзит“ на всяка цена.

Напълно е възможно да се сбъдне прогнозата на лидера на либералите в Европейския парламент Ги Верхофстат. Според него Великобритания ще напусне съюза и след 30 години отново ще подаде молба за членство. Разбира се, след трети референдум.

Ще бъде ли тогава реториката на твърдите брекзитъри изпъстрена с изрази като „държавна измяна“ и „национално предателство“ по отношение на бъдещото правителство, ако то уважи призивите на, да кажем, 6 милиона британци (колкото подкрепиха подписката за свикване на народен вот в края на март 2019 г.), и организира трети референдум?

Все пак, както те вече напомниха, за 30 години британският народ е способен да осмисли стратегическото положение на кралството в света. И да реши, че съобразяването с близки по култура цивилизации е по-добра опция от обвързването с хегемони като САЩ и Китай, които няма да допуснат да бъдат по-неизгодната страна по каквато и да е сделка.

Както преговарящите от страна на ЕС многократно подчертаха – Брюксел ще се съобрази с волята на британския народ, изразена чрез последния референдум от 2016 г. И топката е в полето на Великобритания.

Дали е възможно да има трети референдум и кога ще може той да се състои?

Отговорите на подобни въпроси зависят изцяло от „британската тълпа“, от способността ѝ сама да се справи с предизвикателствата през XXI в. и от готовността ѝ при необходимост да актуализира концепцията си за „свобода“.

Дано само не ѝ се наложи да преминава през нова суецка криза, за да осъзнае, че слънцето отдавна е залязло над империята.

----

* „Дайте ми свобода или ми дайте смърт“ са думи на губернатора на Вирджиния Патрик Хенри, произнесени на 23 март 1775 г. по време на Американската война за независимост срещу Британската империя.

----

Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

„Генерация Z“ – с подкрепата на „Америка за България“